сряда, 28 януари 2009 г.

ЛЕГИТИМНОСТ, ЛЕГАЛНОСТ И ПРАВОВОСТ НА ЗАКОНА

ЛЕГИТИМНОСТ, ЛЕГАЛНОСТ И ПРАВОВОСТ НА ЗАКОНА



1. Изясняването на ролята на закона(1) не може да бъде пълно без разглеждането на проблемите за неговата легитимност, легалност и правовост. Нещо повече, анализирането на политико-правните явления с оглед на тяхната легалност и легитимност вече е стандарт за правната наука(2).

Счита се, че категорията "легалност" произтича от латинското "legalis" и най-често тя се разглежда като синоним на явлението "законност". Всъщност ако легалност е категория, която набляга повече на качеството на закона, на съобразността на създаването му и на изпълнението му с изискванията на позитивното право, разглеждано като съвкупност от създадени от държавата правни норми, то законност е категория, която извежда на преден план състоянието на изпълнението на законите към даден момент, тяхното ефективно действие към този момент. Наличието на легалност на закона е необходимо условие за поддържане на стабилността на позитивното право, а оттам и на самото обществено развитие.

По-друго е значението на категорията "легитимност". Най-често се приема, че тя произтича от латинското "legitimus" и с нея обикновено в научното познание се обозначават приемливостта, търпимостта, популярността, справедливостта за общественото мнение на дадено социално явление, в случая - тези на закона.

С оглед на тези терминологични уточнения става ясно, че "легитимността" и "легалността" са два различни аспекта, черти, характеристики на социалните явления Охарактеризирането на едно от тези явления, а именно - на закона - като легитимен, е твърде нещо различно от квалифицирането му като легален (законен).

Специално по отношение закона като социално явление би могло да се посочи трета негова характеристика, различна от легалността и легитимността. Това е правовостта. С нея се обозначава съобразността на закона с т. нар. естествено право, под което в случая се разбира обективно необходимата мяра на свобода на социалните субекти(3). Даден закон може да притежава едната, двете или и трите тези характеристики, но може да не притежава, респективно да не заслужава, и нито една от тях.

Така например, парламентарният закон в повечето национални правни системи (и най-вече в тези, принадлежащи към континенталното правно семейство) по оборима презумпция (доколкото Конституционният съд все пак би могъл да постанови обратното) всякога е законен (т. е. легален и още по-точно конституционен). Един закон е легален, ако неговото приемане и изпълнение са протекли съобразно изискванията на позитивното право. Но със сигурност законът, макар и легален, няма да е правов, ако с произтичащите от него позитивноправни норми не се позволява такава свобода на действие на социалните субекти, която да отговаря на действителните потребности на общественото развитие.

Законът също така може да е неправов, но същевременно да е легитимен за преобладаващата част от общественото съзнание. Така например, законите във фашистка Германия, утвърждаващи неравенството на расите, изключителността на арийците и пр., за мнозинството от германците на времето бяха напълно приемливи, също както и законите, непризнаващи правото на частна собственост, възможността да съществуват рентиери или пък да има свобода на частнопредприемаческата инициатива, пък бяха легитимни за дълъг период за мнозинството от населението в бившите социалистически страни, особено по времето на т. нар. "народен сталинизъм"(4).

Законът също така може да е правов, но да е нелегитимен. Такива са например законите, отварящи пътя на пазарната икономика в бившите социалистически страни, първоначално съвсем не се ползуваха с подкрепата на мнозинството от населението, не бяха приемливи в неговите очи, особено в началните месеци и години след рухването на тоталитарните политически режими(5).

Във всички случаи, обаче, за да има трайно ефективно действие на закона е необходимо той да бъде сериозно легитимизиран, да бъде счетен и считан от преобладаващото обществено мнение за приемлив, за морално оправдан(6).

Същото важи и в пълна степен за всички позитивноправни актове, а не само за закона. Те не могат и не бива да разчитат само на държавната принуда за своето изпълнение(7). Евентуалната им легитимност в масовото правосъзнание би допринесла, ако не напълно, то поне с много, за постигане на техните цели и за обезпечаване на ефективността на социалното им действие. Само ако тези позитивноправни актове са легитимни, масовото правосъзнание би счело за нормално и естествено да ги изпълнява8. Ето защо реалното ефективно действие на закона е винаги ефективно действие на легитимен закон. Обратното становище, обаче, не е вярно. Ефективното действие на един закон не винаги означава, че той е легитимен. Подобна ефективност без легитимност обикновено е временна и се дължи предимно на силното принудително съдействие от страна на държавата. Същевременно не всеки легитимен закон, както вече се отбеляза, може да има трайно ефективно действие, ако той не притежава нужната правовост.

2. В тази връзка следва да се отбележи, че българската правна наука все още е в дълг по отношение на цялостното изследване на правовостта и легитимността на закона. По традиция нейното внимание бе насочено единствено към изследването на легалността на закона в рамките на изследванията на темата за законността. Всъщност доскоро изследването на легитимността и правовостта на закона бяха сравнително редки. Тези характеристики на закона по различни причини бяха подценявани, макар и да са пряко свързани с обезпечаване на неговото ефективно действие. Това не допринасяше за цялостното изследване и по-доброто опознаване на закона от нови методологически позиции и ракурси. Не може да не се спомене, обаче, че съществуваха и някои обективни причини за това положение. Така например, детайлното публично изясняване преди години на легитимността и правовостта на закона можеше да изведе на бял свят някои неудобни или премълчавани истини за природата на закона в бившето социалистическо общество(9).

3. Легитимността е безспорно задължително условие за ефективното изпълнение на закона. Никакъв закон не може да бъде претворяван в реални действия на субектите на правото достатъчно успешно само с помощта на държавната принуда. Законът трябва да има авторитет в общественото мнение за да може да изпълни своите цели. Ето защо обезпечаването на легитимността на законите винаги е било сред основните задачи на държавата(10).

В исторически план това се е постигало с различни средства(11). Така например, в древните Египет, Китай, в юдейската държава, първите закони са били представяни за божествено творение(12). Идеята е била да се използува авторитетът на бога(13) за провеждането, за прилагането на установяваните от първите държавни закони. "В примитивните общества, - пише В. С. Нерсесянц, - митологията е изпълнявала функцията на обяснение и легитимизация на социалните норми"(14). По-късно с тази цел започнал да се използува авторитетът на идващите от древността обичаи(15). Легитимизиращо средство в определен исторически период (например, в древен Китай) е било и това, че законите са се издавали от държавният глава, монарха, едноличния суверен, чиято власт се обявявала за свещена и божествена, т. е. за естествена. И най-сетне в древна Гърция и в древен Рим като средство за легитимизиране на законите се появил фактът, че приемането на законите се извършва със съгласието на значими части (най-често на политическия елит) от цялото население.

Така постепенно започва да се заражда идеята за легитимизирането на закона и по специално на формалния закон чрез обявяването му за израз на общата народната воля, а впоследствие и на народния суверенитет(16). Своето най-пълно осъществяване, тази идея намери по-късно след Великата френска революция през 1789 год. в теорията и практиката на европейския конституционализъм.

Според него законът е легитимен, защото той, като акт на избрания от всички парламент, е израз на общата воля, а хората трябва да се подчиняват само на актове, на власт, за която са си дали съгласието, която е под техният контрол(17).

Именно получената съгласно горната схема легитимност придава най-вече ефективност на закона(18). При това независимо от обстоятелството, чия воля в действителност изразява той. Един мит, мита за закона като изразител на народната воля и на народния суверенитет, осигурява формалното голямо юридическо значение на парламентарния закон. Формалното, защото реално парламентарният закон може да няма никакво фактическо значение, особено в случаите, когато не е правов(19).

Понастоящем легитимността на закона се обосновава и с други аргументи. Така например Ю. Хабермас счита, че законът е легитимен, защото приет при спазване на определена установена предварително легална процедура от легитимни органи. Поради това той счита, че законът е винаги легитимен(20) или казано с други думи при него легитимност и легалност като характеристики на закона съвпадат.

4. Легитимността на законите (и въобще на всички нормативни актове) може да бъде използувана като основание за изграждане на тяхна йерархична градация. Ако изхождаме от легитимността(21), както е общоприето да се прави в континенталната правна доктрина, на позитивноправните актове, парламентарният закон трябва да бъде и е един от върховните източници на националното позитивното право, като има примат сред останалите позитивноправни актове, защото (и доколкото) той е по начало сред най-легитимните позитивноправни източници(22). Само парламентарният закон се приема от обикновено и по традиция най-легитимния (по критериите на М. Вебер, най-малкото защото е избран пряко от народа по сравнително усложнена публична процедура) държавен орган - парламента. Неговото приемане става по най-усложнена и в този смисъл най-легитимна, според Веберовите критерии, спрямо другите източници на правото, процедура. Единствено Конституцията, решенията на Конституционния съд и източниците на международното позитивно право, на които е признато пряко действие в съответната национална правна система от романо-германското семейство, могат (и трябва) да бъдат над законите, защото тяхната по-голяма легитимност е подкрепена съответно от референдум (или евентуално специален непостоянно действуващ държавен орган, призван да въплъти учредителната власт на народа), от компетентността и от международните воля и интереси.

Би могло, с оглед на различното значение на отделните парламентарни закони, те самите да се подредят в определена йерархия, построена с оглед на тяхната роля, начин на приемане, значение на урежданите обществените отношения. В този смисъл те могат да се градират възходящо, както правят някои изследователи и някои национални правни системи (без българската!) на обикновени закони, основни закони, конституционни закони и Конституция (доколкото в континенталното правно семейство все пак преобладава практиката Конституцията да се счита за парламентарен общонормативен позитивноправен акт и се приема от самия парламент, макар и отдавайки дан на идеята за учредителната власт това да се прави чрез допълнителни промени в структурата, състава и в начина на работа на парламента), които притежават различна придадена им, производна от тази на самия парламент и на актовете му като цяло, легитимност. В зависимост от мястото им в тази йерархия на отредените им от парламента цели, на различните видове парламентарните закони се възлагат едни или други задачи, придава им се един или друг домен за регулиране, приемането и изменението им става по различен ред. Различна е и връзката им като актове с учредителната власт. Така отделните видове парламентарни закони, според най-вече последния критерий - връзка с учредителната власт, получават различна легитимност, определена им от Конституцията. Съответно на това и ролята на тези различни видове парламентарни закони е различна. Всички те са задължителни за изпълнение, но юридическата им сила не е еднаква, като тя зависи от определеното им от парламента предназначение, процедурата им на приемане, от установеното от Конституцията съотношение между тях.

С оглед на огромното значение на Конституцията като нормативен акт на учредителната власт, нейната легитимност, легалност и правовост следва да бъдат разглеждани отделно. Конституцията с оглед на начина на своето създаване, създаващия я орган, сферата и задачите на своето регулиране, в никакъв случай не е парламентарен закон, пък макар и основен. Нейната роля, лидерство, върховенство и пр., са нещо различно по мащаби и характеристики от тези на парламентарния закон. Това, както и нейната безспорно по-голяма (според начина на приемането си) легитимност водят до легален и установен от самата конституция приоритет и върховенство на нейната юридическа сила не само спрямо тази на парламентарните закони, но и спрямо всички други вътрешнодържавни позитивноправни актове.

Т. нар. народна инициатива и народно вето са политикоправни институти, които предполагат приемане на закон от парламента по инициатива на определен брой избиратели (народна инициатива) и отмяна на закон посредством общонационален референдум или от самият парламент по инициатива на определен брой избиратели (народно вето). И двата института са непознати за нашата практика.

Техният смисъл е в придаване на по-голяма легитимност на парламентарните закони. Безспорно те като институти на пряката демокрация биха носели всички слабости, присъщи на последните(23). Но легитимността, която биха придали на законите, би допринесла твърде много за подобряване на тяхната ефективност24. Ето защо следва да се препоръча тяхното въвеждане в практическа употреба.

5. Сложната и относително бавна процедура, както и честото преобладаване в парламента на политическата целесъобразност и на обслужването на политическата конюнктура над компетентността и обществените нужди, правят понякога водещата роля на парламентарния закон и по-специално необходимостта всички основни обществени отношения да се регулират само от парламентарния закон, както и необходимостта парламентарния закон да не се нарушава с общонормативни актове на изпълнителната власт, немаловажна пречка за рационалното, оперативно и технократично ръководство от страна на държавата на обществото. Често се налага с оглед на реалните промени в обективно необходимата мяра за свобода на социалните субекти да бъдат предприети от държавните органи неотложни действия, за които действуващите парламентарни закони не предлагат достатъчна правна опора. Спазването в тези случаи на водещата роля, на лидерството, на върховенството на парламентарните закони, обезпечава стабилността на позитивноправната система, но с цената на инерция, с цената на забавяне на синхронизирането на легалността, правовостта и легитимността на закона. Това води или до рязко несъответствие на правовостта на позитивноправните актове с тяхната легалност или, с други думи, до фактическо неспазване на изискванията на позитивното право и по-специално на законите, което неспазване мълчаливо се приема като легитимно и правово.

6. Изходът от това противоречие - стабилност или динамичност - световната практика търси в предимно в две основни насоки: увеличаване на юридическата сила на нормативните актове, издавани от изпълнителната власт, (включително и чрез т. нар. "законодателна делегация") и в наблягане на значението на свободната съдебна практика (за каквото, например, настояват школите на "американския реализъм" и на "свободното право"), на прецедента. Доколкото вторият начин не може в достатъчна степен да замести основните предимства на позитивноправното регулиране чрез закона (общонормативния акт) и по-специално такива като ясност, формална определеност, общодостъпност и пр., в континенталното правно семейство, без да се подценява ролята на прецедента, преобладава първата тенденция, а именно - усилването на ролята на общонормативните позитивноправни актове на изпълнителната власт (правителството), като в крайна сметка това дава действителен шанс за развитие и усъвършенствуване на парламентаризма. Легитимираното политически чрез подкрепящото го парламентарно мнозинство (в парламентарните републики) или чрез преки президентски избори (в президентските републики), правителство (т. е. централния орган на т. нар. изпълнителна държавна власт) има централно положение в политическия механизъм на политическото общество и е концентрирало в себе си най-важните правомощия в съвременната държава поради това, че съвременното държавно управление изисква оперативност и компетентност, която парламентът не може да осигури чрез своите закони. Но също толкова е вярно и това, че чрез увеличената роля на правителствените общонормативни актове и особено чрез т. нар. делегирано законодателство се увеличава риска от недемократични и нелегитимни решения, продиктувани от технократска самоувереност или корпоративен интерес.

Ето защо следва да се приеме, че множествеността и многостепенността на позитивноправните източници, както и намаляването на относителното значение на парламентарния закон и увеличаването на броя и значението на създадените от правителството общонормативни актове, са характерни тенденции в съвременната правова държава. Тези тенденции не допринасят за рационализирането на системата на позитивноправните актове, но те са неизбежни, тъй като са породени от динамиката на съвременното държавно управление.

7. Желанието и необходимостта да се поддържа легалност на позитивноправните актове понякога могат да се превърнат в самоцел, да се хипертрофират и по този начин да станат средство за решаване на политически проблеми. Такъв е и случая, когато за политически нужди се злоупотребява с необходимостта от легалност на конституцията и законите. Вече доби гражданственост сполучливото обозначаване на това явление с публицистичния израз "юридически фундаментализъм"(25). При него призивът за постигане на легалност, за налагане на стриктна законност, се използува не с цел постигане на действително осигуряване на стабилността на позитивното право, а като правно средство за решаване на определени конюнктурни политически проблеми. Тази ситуация е особено характерна в периоди на бързи и съществени социално-политически изменения (най-вече при и след социално-политически революции или държавни преврати). Тя се характеризира с това, че новият политически господстващ елит с цел да наложи желаната от него парадигма в обществените отношения (нов ред, нова политика, ново мислене и пр.) понякога, притиснат от обстоятелствата и от необходимостта от спешни и неотложни мерки, е склонен да приема правни действия, които са във формално, а понякога и в действително, противоречие с все още действуващи и приети от предишния господстващ елит нормативни актове, в т. ч. и Конституцията(26). В тази случаи бившият или по-точно неуспелия да вземе политическо надмощие елит (опозицията) често прави опити чрез правни средства (най-често по съдебен ред) да обяви за юридически несъстоятелни тези действия и по такъв начин да неутрализира или минимализира техния политически и юридически ефект. Юридически фундаментализъм е налице не във всеки случай на оспорване на легалността на предприетите от новия елит правни действия, а само тогава, когато се абсолютизират формалните противоречия на тези действия с действуващото законодателство без да се отчита, че същите действия са в съответствие с новите потребности на променените обществени условия и с интересите на мнозинството от народа. Така за юридическия фундаментализъм легалността се превръща в самоцел. Той не отчита, че легалността (законността) има смисъл само ако съответният закон (позитивноправен акт) е правов (т. е. справедлив, отговарящ на действителни социални нужди), а правовостта на един закон се мени с течение на времето, поради изменението на потребностите на обществото. Противоречието с неправов закон не може да бъде основание за обявяването по формални причини на юридическата нищожност на определени правни действия. Налагането на обратното от юридическите фундаменталисти представлява по същество злоупотреба с идеята за законността.

"Юридическият фундаментализъм" трябва да се различава от "юридическия консерватизъм". Последният може да бъде наречен така по аналогия. Той представлява стриктно спазване и прилагане на изискванията на законността, но само дотолкова, доколкото съответният закон (респективно Конституция) са запазили своя правов характер, своето съответствие на действителните обществени интереси и на променените обществени отношения. Тази деликатна мяра следва да бъде внимателно и с много мъдрост отчетена от съдебните органи и преди всичко от Конституционния съд и от Върховния административен съд при евентуалното атакуване пред тях на юридическите актове на новия политически елит.

ЛИТЕРАТУРА:

1) В случая понятието "закон" се използува и в двете си основни значения: като синоним на нормативен акт и като нормативен акт на парламента.
2) Радев Д. Легитимност и легалност. - сп. "Съвременно право", 1992, № 6, стр. 53-57; Бойчев Г. Правовата държава. С., 1994, стр. 14-17; Фотев Г. Криза на легитимността. С., 2000; Кудрявцев В. Н. О правопонимании и законности. - "Государство и право", 1994, № 3, стр. 2-9.
3) Интересни са забележките на Х. Кленер, че къснобуржуазната философия на правото се люшкала между две крайности: а) легалността е винаги легитимна (правният позитивизъм счита така), и б) легитимността е винаги легална (школата на естественото право подкрепя този тезис) (Кленнер Г. От право природы к природы права. М., 1988, с. 193). Считам, че това са двете крайности. Не всяка легална разпоредба е легитимна и не всяка легитимна разпоредба е легална. Вж. също Хабермас Ю. Как е възможна легитимност чрез легалност. - сп. "Политически изследвания", 1993, № 4.
4) Капустин М. Как это было. - сп. "Октябрь", 1989, № 6, с. 72.
5) Например отмяната на глави 1 и 2 от ЗСГ, ограничаващи размера на недвижимата собственост, която може да притежава гражданина, както и приемането на ЗППДОбП, бяха посрещнати на времето с нееднозначно от общественото мнение.
6) Вж. Шпакова Р. Легитимность политической власти: Вебер и современность. - сп. "СГП", 1990, № 3, с. 134-144. За Ж. Фрьонд "легитимността е специално обосноваване и наличие на необходимост и приемливост на дадена власт, а легалността - чисто юридическо обосноваване на властта..." Легитимността била дълго и общо взето единодушно "съгласие да се приеме нечие управление и власт". Легитимността не се налага, тя възниквала от "еднородността на политическите установки, нрави, традиции, икономическа система, от общия дух на дадена общност..." Най-често се оспорвала не легалността, а легитимността на властта... Затова "легитимацията на властта е една от най-важните грижи на всички властвуващи..." Легитимноста била политическо явление, а легалността - юридическо. Легалността, за разлика от легитимността, била рационална... Ето защо "легитимността, политическото битие на властта, е много по-сложно явление от легалността, от юридическото й битие..." В крайна сметка легалността на закона била едно от най-важните средства за легитимизацията на всяка (държавна) власт (Цитати по Власть. М., 1989, с. 49-52). Вж. също Батыр К. И. Концепция "легитимности" в современной буржоазной историко-юридической науке Франции. - В кн.: "Вопросы истории права и правовой политики в эксплуататорской государстве", М., 1989, с. 150-153.
7) За обществото е еднакво важно и присъдите да бъдат справедливи, и обществото да ги счита за справедливи" (Ошеров В. И., Спиридонов Л. Н. Общественное мнение и право. Ленинград, 1985, с. 32).
8) "Властта на един субект (а оттук и на неговите актове - Г. Д.) е легитимизирана, когато му се признава правото да предписва поведение" (Власть, с. 68). Вж. също: Schitt C. Legalite et legimite. P., 1936, p. 5-17; Habermas J. Legitimationsprobleme im Spatkapitalismus. Fr./M., 1973, s. 7-15; Hoffman H. Legimitat und Rechtsgeltung. B., 1977, s. 4-11; Dictatures et Legimite., P., 1982, p. 3-12; Gusy Ch. Legimitat im democratischen Pluralismus. Stuttgart, 1987, s. 10-21. Според Ю. Хабермас "Понятието "легитимност" на законовите норми в политически дискурс изпълнява такава роля, каквато понятието "истина" в научното, а понятието "справедливост" в моралния дискурси" (Хабермас Ю. Демокрация, разум, нравственность. М., 1995, стр. 205).
9) Така например, би станала ясна ролята на закона за легитимизация на номенклатурната власт. С тази своя роля законът наследи религиозната идеология. А самият закон става своебразна идеология, призвана да формира социално единство под егидата на господствуващия елит. Властта изглежда законна и с това тя се легитимира пред обществото. Така законът свързва властта с авторитета, а идеологията на властта пък придава легитимност на самия закон и по-точно на волята на господствуващия елит, изразена в него. По този въпрос вж. Власть, с. 53-54.
10) Връзката легитимност - закони обаче е двустранна. Легитимните закони от своя страна обезпечават легитимността на обществото и държавата, към която принадлежат. Съществуването на закони също прави дадено общество и държава легитимни. Не случайно М. Вебер делейки легитимността на традиционна, рационалистична и харизматична, свързва и обосновава втората със законите, с позитивното право (Вж. по-подробен анализ у Каленский В. Г. Государство как объект социологического анализа. М. 1977, с. 97).
11) "Има едновременно самолегитимизация на правото и негова външна легитимизация. Последната се потвърждава от външни фактори, от съответствието на дадени ценности" (Кленнер Г. Указ. соч., с. 194). Вж. също Власть. с. 68. Т. Хобс отбелязва, че Соломон за да направи естествени, т. е. легитимни 10-те "божи заповеди", които според него били първите закони, казвал, че те са като 10-те пръстта на ръцете. Също така Мойсей, според Хобс, със все същата цел настоявал неговите закони да се напишат на всички входни врати на домовете, а за неграмотните законите да се преразкажат на лесно запомнящи се римувани стихове (Гоббс Т. Левиафан. Избр. произв. Т. 2, М., 1964, с. 288).
12) Нерсесянц В. С. Право и закон, М., 1983, с. 9.
13) "Библията, Талмуда и Корана са единни по въпроса за извънземния (божествения - Г. Д.) произход на земното право" - припомня Х. Кленер (Кленнер Г. Указ. соч., с. 63).
14) Нерсесянц В. С. Указ. соч., с. 8.
15) Така например, в първите гръцки полиси било забранено внасянето на проектозакони, които противоречат на обичаите. Нещо повече, ако съответният закон не бъдел приет, то неговият вносител бивал съден (Кели Дж. Кратка история на западната теория на правото. С., 1998, с. 20).
16) По този повод Х. Кленнер пише, че просветителите и реформаторите използували следния модел на легитимизация: а) държавният суверенитет се легитимира чрез народния суверенитет, б) в народа влизат всички граждани, които са материално заинтересовани от благополучието на държавата, т. е. плащат данъци, в) парламентът се избира от данъкоплатците и отразява тяхните общи интереси, като е и единствен законодателен орган, г) свободата на народа се обезпечава от всички длъжностни лица, които действуват на основата на закона, приет от парламента. Така чрез народния суверенитет се легитимизирала съществуващата държавна власт и закона, като неин продукт (Кленнер Г. Указ. соч., с. 247).
17) Първи защитници на тази теза са Марсилий Падуански, Джон Милтън, Томас Хобс, по-късно Ж.-Ж. Русо и др.
18) Това не означава, че в някои днешни правни системи (на мюсюлманското право, например) легитимацията не се постига с други средства (съобразяване с постулатите на Корана и т. н.). Може да се очакват опити за бъдещо легитимиране на закона чрез обявяването му, например, за висш продукт на разума, за научно-обосновано мнение на експерти.
19) Например глава трета от Закона за собствеността на гражданите продължава да е формално в сила, но тя няма никаква реална легалност (относно своето приложение, употреба).
20) Хабермас Ю. Структурни измерения на публичността. С., 1995, стр. 7-69.
21) Само използуването на легитимността може да обясни съществуващата йерархия на формалните закони и въобще на позитивно-правните актове.
22) Разбира се, на практика йерархията в системата на националното позитивното право е по-сложна и по-друга. Така например, в нея в повечето западни демократични държави във всички случаи преди националните закони застават международно-правните позитивни източници (те действително най-често са и най-легитимни, ползуват се легитимността на обобщения, концетрирания общочовешки опит), преди законите е и Конституцията (с легитимността на своебразен обществен договор), после са актовете на Конституционните съдилища (с легитимността на мъдростта, която защитава спазването на международните позитивноправни актове и на Конституцията) и едва след това идва редът (върховенството) на формалните закони.
23) Киров В. За прякото управление, референдума и плебисцита. - сп. "Съвременно право", 1997, № 6, стр. 45-46; Denquin J.-M. Referendum et plebiscite. Essai de theorie generale. P., 1976.
24) Вж. Стойчев Ст. Развитие на пряката демокрация. С., 1980; Стойчев Ст. Критичен преглед на Закона за допитване до народа. - сп. "Съвременно право", 1997, № 5, стр. 97-114.
25) Израз на И. Баева (Вж. в. "24 часа", бр. 349 от 29. ХІІ. 1998 год.).
26) Примери за това могат да бъдат опитите да се преразгледа републиканското устройство на България с оглед твърдения, че референдумът за монархия или република в България през 1946 год. е проведен в противоречие с Търновската конституция, поради което той е недействителен, както и постоянното приемане през последните години на ред законови разпоредби, официално обявени от Конституционния съд като противоречащи на Конституцията на Република България от 1991 год. и пр. За сходни ситуации вж. напр. Курыцин В. М. Переход к НЭПу и революционная законность. М., 1972.

Няма коментари:

Публикуване на коментар